Прочетен: 846 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 28.05.2011 03:27
Има една испанска легенда, която е вдъхновявала, вдъхновява и ще вдъхновява певци и поети, художници и актьори. За съдбата на едно нещастно момиче, за самотата и студът, за луната и любовта. И за синa на Луната.
"Никъде нежелани, отвсякъде гонени. Циганите вярваха, че са братя на вятъра и пламъка, деца на нощта. Раждаха се и умираха на пътя и само луната им беше свидетел - труден, мръсен, неблагодарен живот, който не пощадяваше никого, но те вярваха, че това е отредената им съдба и я следваха. До последен дъх.
Появята й една безлунна нощ беше изненада за всички - малко, уплашено момиченце, наказано от съдбата никога да не чуе ромона на водата и песните на народа си. Никой не искаше да знае чии грехове изплаща, никой не задаваше въпроси и не търсеше отговори - тя беше различна и родителите учеха децата си, че с Белязаната не трябва да говорят, защото участта ѝ може да сполети и тях.
Обречена на тъжен и самотен живот, тя намираше утеха единствено в луната, която за нея беше символ на всичко чисто и прекрасно. Струваше й се, че има нощи, когато грее само за нея, че облаци закриват светлото й чело, когато другите деца бяха особено жестоки или походът - особено труден. Луната беше майката, която я целуваше за лека нощ, надеждата, която я крепеше. Всяка вечер детето си лягаше с неизбежната молитва към това мълчаливо божество - следващият ден да е по-хубав от днешния и да донесе нещо прекрасно. Луната мълчеше.
Годините минаваха. Животът продължаваше със своя неизменен кръговрат - хората идваха и си отиваха, градовете се издигаха и се рушаха, а пътят се стелеше напред - все така безкраен, все така изпълнен с неизвестност и страх. Детето порасна - все така самотно, все така заспиващо с мисълта за добрата Луна, но вече не плачеше за прекрасни дни, а за някой, който да върви редом с нея по пътя. Нямаше ги вече детските илюзии, че един ден просто ще се събуди и ще чуе смеха на братята си или пък че всички изведнъж ще забравят за недъга ѝ и ще я поканят да танцува с тях… Не, искаше само някой, с когото да може да сподели болката си, някой, на чието рамо да плаче вечер един-единствен човек, който да не я съди, а да се опита да я разбере… Дните минаваха, а Луната мълчеше.
Беше прекрасна зимна нощ. Луната грееше по-ярко, снегът беше сякаш по-чист, звездите - по-близо. Ала с всяка глътка въздух студът разрязваше сърцето ѝ, а сълзите ставаха блестящи кристалчета чист лед преди да докоснали земята… Не искаше да живее повече. Защо? За кого? Погледна за последен път луната и тръгна към реката…и тогава се случи това, за което си мечтаеше от дете - Луната проговори. Вечно тихият свят на Белязаната се изпълни със звуци, а над всичко се носеше Нейният глас - макар и да не го чуваше, момичето го усещаше с всяка фибра на тялото си.
- Готова си да жертваш живота си, защото не си успяла да намериш любов досега? Мислех те за по-силна… ала все пак не искам да те оставя да се погубиш… ще направя така, че избраникът ти да се ожени за теб до месец.
Тя не можеше да повярва. Всичките молитви, всичките сълзи…а ското всичко щеше да се сбъдне! Падна на колене и заплака - този път от радост.
- Ама всичко си има цена. За да ти подаря живота, за който копнееш искам първородния ти син.
- Защо ти е на теб дете, изтъкана от лъчи? Защо искаш да ми вземеш сина, което още нямам? Какво ще правиш с дете от плът, как ще се грижиш за него?
- Наистина ли не разбираш? Наистина ли не разбра, че всичките тези години се обръщаше към мен, защото ние с теб си приличаме - единствени сред много, неразбрани, наблюдавани само отдалеч.. Ала за теб всичко е на път да се промени - на теб мога да помогна, но за мен надежда няма. А дори аз искам някое близко същество, което да ме обича и разбира, което да ме нарича своя. Всеки иска. За това ти си готова да жертваш живота си, ала аз нямам правото дори това да направя… И така, готова ли си да жертваш сина си, за да ти помогна да откриеш любовта?
Тя само кимна.
Отвори очи. Лежеше в леглото си, а около нея всички се суетяха както всяка сутрин. Сън ли бе разговорът с Луната? Стана с въздишка и се зае с ежедневните си занимания.
Седмица по-късно обаче баща ѝ влезе в стаята ѝ искрено изненадан. Един от най-уважаваните мъже в племето беше поискал ръката й… Решиха сватбата да е след три седмици - на Новолуние.
Отново беше зима, а снегът отново блестеше под лунните лъчи. А тя чакаше първото си дете. По-бяла от снега наоколо, тя гледаше света около себе си с изпълнени със страх очи. Не беше това нормалният страх на младата майка пред тайнството на раждането, това беше неподправеният ужас на човек, заложил един непоявил се още живот за собственото си щастие.
Настъпи дългоочакваният миг и едно малко момченце проплака за първи път. Но вместо смуглата кожа и гарвановочерните коси, която всички очакваха, то беше бяло като снега, с очи сиви като лунен лъч. Светло и деликатно, детето с нищо не показваше, че носи циганската кръв на родителите си. Зашепнаха бабите “Детето на Белязана!”
“не може да е син на баща си, не може!
“мамила го е..”
“знаехме, че не може да й се има доверие!“
“направи за смях най-достойният сред мъжете…”
А тя мислеше само едно.. “Синът на Луната”.
Падна нощта и младото семейтсво остана за първи път само. Убеден, че детето пред него не може да е негов син, не и с тези светли коси и принизващи очи, заслепен от ярост и обида, той взе ловния си нож и замахна. Никой не можеше да се подиграва с него по този начин, никой не можеше да погази гордостта му така жестоко, никой нямаше да го прави за смях пред собственото му племе. Тя видя движението му късно, разбра какво ще направи секунди преди ножът да сложи край на живота ѝ. Отмъстил за накърнената си чест, той вдигна ръка и над детето, но не намери сила да замахне втори път. Взе новороденото и го остави на един далечен хълм - само в студената, безлунна нощ.
На сутринта намериха тялото й на една поляна. Белязаната беше загинала както бе и живяла - тихо, незабелязано, в сенките. Никой не попита какво е станало нито с нея, нито с детето. Ала всички забелязаха, че нещо странно се случва с Луната - ставаше ту тънка като сърп, ту осветяваше небето в пълни си блясък. Понякога изчезваше, за да се върне отново по-ярка отвсякога…
Нямаше как да знаят, че Луната се грижи за сина си. Беше ли детето тъжно, тя правеше люлка, в която да се люлее, а беше ли щастливо заливаше света със светлина и лъчи. Променяше се за него, даваше му точно това, от което имаше нужда. Защото това правят майките. А той беше нейн син. Синът на Луната. "
П.П. Прикaчвам испанският вариант на песента, коят разказва историята за сина на Луната. Попромених някои неща, но основната линия си е същата. Надявам се да ви хареса, аз лично намирам нещо страшно красиво и мистично в тази история :)
Маорска Легенда За Сътворението
Маорска легенда за Мауи, петия син на Та...
